Разум, моля

В отминаващата седмица ми се натрапиха две изказвания, които затвърдиха отдавнашното ми убеждение, че в публичното пространство се е настанила вече предвидимостта – на социалните играчи и техните позиции. Първото изказване принадлежи на Бойко Борисов, който изпускайки някаква глупост на някаква среща в Чикаго саморефлексивно (доколкото това му е възможно) възкликва, че това ще занимава медиите поне месец. Медиите пък от своя страна, по друг повод – Годишния доклад на Европейската комисия – провидяха реакцията на българското правителство, а именно, че като оборотна ще се вкара тезата, че докладът не е негативен (вероятно по силата на това, че двойното отрицание не е отрицание; като забележка само – не смятам, че повтарянето на критиките ги обезсилва, както и тяхното релативизиране – т.е ако съществува доклад по-критичен от този за България, това не прави нашенския похвален).

Предвидимостта на социалните играчи, смятам, е добро, тя е белег на демокрацията. Предвидимостта е улегналост, установеност на принципите, прозрачност на действията и на намеренията, които ги мотивират. В едно демократично общество предвидимостта е нормата, тя кореспондира с общественото благо. Но тази предвидимост в демократичното общество е продукт на разума -  тя се е случила  и се случва в откритост, е резултат на неспиращия диалог за общностното благо.

Предвидимостта, която наблюдаваме в родното публично пространство, за жалост, не е такава предвидимост. Тя е предвидимост на лошия навик и апатията. Тази предвидимост е резултат от призива да не си служим със собствения разсъдък. Дава ни се отговорът, когато ние искаме да чуем въпроса и да участваме в негото отговаряне, както и в отговорността за това отговаряне. В един свой пост Юнуз апелира към повече съвест, аз бих апелира към повече разумност. Нека всеки, който е пълнолетен (в смисъла на Кант – си служи сам със собствения разсъдък) да изпълнява своя  граждански дълг и да употребява всеки път, когато това му е възможно, публично своя разум.

Служител-номад

От 01.01.2009 отново смених работното си място. Казвам го за приятелите, които не са ме виждали и чували през последната седмицаJ Спокойно, не съм сменила компанията - само позицията J Това е третото поред работно място в същата компания за година и половина. И с това CCHBC май поставя нов рекорд - компанията, успяла да ме задържи най-дълго време. Предишният ми рекорд беше една година и три месеца (в ОББ). Имам седем години трудова практика, а броят на компаниите, за които съм работила, май надхвърля това числоJ Не мога да си спомня точния брой интервюта, на които съм била. Толкова съм усъвършенствала това умение, че си мисля, че биха ме одобрили дори и да се явя на интервю за летец – борден инженер J Преди години водех мотивационни курсове за безработни хора, в които разяснявах основни техники и хватки за търсене и намиране на работа.

Повечето ми приятели като ме срещнат, вместо поздрав, първо ме питат : „Ти още ли работиш на същото място?” J А пък първия въпрос, който ми задава настоящ работодател като види CV-то ми е : „Ами...ако и при нас ви омръзне...?” Имаше време когато тези въпроси ме притесняваха. Питах се защо не мога да водя по-уседнал работен живот, защо загубвам интереса и амбицията си. И после намерих отговора – аз съм служител-номад, събирач на нови знания и умения (известна "вина" за това вероятно има философското ми образование:)) Това мога най-добре – да овладявам множество инструменти и практики и после да сглобявам цялостната картина; да оптимизирам работния процес. Мисля, че най-после открих работодател, който оценява това умение и не се притеснява, че наема човек, който не обича уседналостта и има изисквания към работното място. Има и други като мен – убедена съмJ Работодатели, гласувайте им доверие! Можете само да спечелите.

Време за вълшебства

Вчера с приятели си направихме свещи - с аромат на жасмин, сандалово дърво и лавандула, с цветове от невен, борови иглички, кора от портокал  и черупки. Аз успях да сътворя три. Едната(червената) нарочих за Бъдни вечер, другата (кръглата) за Юнуз , а третата е за теб:)  Пожелавам ти вълшебни празници с много светлина и топлина :)

"Непосилната лекота на битието"

Днес се чувствам като ранена кошута. Поне дишането ми е такова и очите са ми влажни вече дълги часове. Сънят ме напусна и не пожела да се върне. Затова е добре да попиша, та дано писането да ми донесе прозявка.

Нали се сещате – един от онези дни, в които трудно се понася „непосилната лекота на битието” . Тази книга на Милан Кундера ми е любима не заради друго, а заради заглавието – то казва повече от съдържанието. Откровено казано доста ме разочарова авторът заради дългото му мълчание и многобройните откази да даде интервю. Единственият му коментар по обвинението, че е бил доносник на комунистическите служби, бе: „Убийството на автора”. Аз не искам да виждам в книгите му автора, а човека. Онова, което мога да разбера и е човешко е споделянето, разкаянието, съжалението, виновността, амбицията, оправданието, безизходицата, страхът и обидата...Авторът Милан Кундера и "сътрудникът" Милан Кундера са едно и също лице. Очаквам от моите авторитети да не изпадат в шизоидност. Хората, които владеят словото трябва да са отговорни и да възпитават откритост. Повече ме разочарова неговото мълчание, отколкото разкритията за него. Преди време прочетох известна част от неговите романи и все още продължавам да мисля, че „Непосилната лекота на битието” е най-откровеният. Следният цитат от книгата винаги буди у мен невъздържана съпротива: „Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството... Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.“  Отричаният от автора Милан Кундера Мит за вечното завръщане застигна човекът Милан Кундера. Животът, който се завърна или как тегобата на миналото смени лекотата на настоящето. Ироникът стана жертва на собствената си ирония - напълно в духа на Киркегор.

 

Киномания

Днес свършва Киномания. За жалост не успях да гледам  всички филми, които си бях набелязала, но тези, които видях, заслужаваха всяка отделена минута: „Момичето, което яздеше китове” – един митологичен филм за съдбата и волята, „Одет Целия свят”– за ключът към щастието, филм на Ерик-Еманюел Шмит (харесвам книгите му, интересно ми беше да го видя и като режисьор в киното. Тъкмо бях довършила „Миларепа” и бях на тази вълна.), „Последният бандонеон” – за страстта към тангото, която споделям и аз J

Диалектика на войната

Целта на воденето на война е победата. Победа, но не всяка цена.  Воденето на битка с нечестни средства, т.е използването на лъжа, лицемерие и подлост, предопределя загуба, защото войната има смисъл единствено когато се води за отвоюване на собственото достойнство.  А човешкото достойнството се състои в откритостта - към себе си, към другия, към истината. Няма задоволство от победата и спокойно приемане на загубата, ако битката е водена недостойно. Достойната загуба е победа на духа.

По следите на изгубената есен

Обичам есента. Това е моят сезон, може би защото по природа съм меланхолична. За съжаление вече е зима. За щастие през последния есенен ден успях да уловя шумоленето на сухи листа в няколко снимки.