Разум, моля

В отминаващата седмица ми се натрапиха две изказвания, които затвърдиха отдавнашното ми убеждение, че в публичното пространство се е настанила вече предвидимостта – на социалните играчи и техните позиции. Първото изказване принадлежи на Бойко Борисов, който изпускайки някаква глупост на някаква среща в Чикаго саморефлексивно (доколкото това му е възможно) възкликва, че това ще занимава медиите поне месец. Медиите пък от своя страна, по друг повод – Годишния доклад на Европейската комисия – провидяха реакцията на българското правителство, а именно, че като оборотна ще се вкара тезата, че докладът не е негативен (вероятно по силата на това, че двойното отрицание не е отрицание; като забележка само – не смятам, че повтарянето на критиките ги обезсилва, както и тяхното релативизиране – т.е ако съществува доклад по-критичен от този за България, това не прави нашенския похвален).

Предвидимостта на социалните играчи, смятам, е добро, тя е белег на демокрацията. Предвидимостта е улегналост, установеност на принципите, прозрачност на действията и на намеренията, които ги мотивират. В едно демократично общество предвидимостта е нормата, тя кореспондира с общественото благо. Но тази предвидимост в демократичното общество е продукт на разума -  тя се е случила  и се случва в откритост, е резултат на неспиращия диалог за общностното благо.

Предвидимостта, която наблюдаваме в родното публично пространство, за жалост, не е такава предвидимост. Тя е предвидимост на лошия навик и апатията. Тази предвидимост е резултат от призива да не си служим със собствения разсъдък. Дава ни се отговорът, когато ние искаме да чуем въпроса и да участваме в негото отговаряне, както и в отговорността за това отговаряне. В един свой пост Юнуз апелира към повече съвест, аз бих апелира към повече разумност. Нека всеки, който е пълнолетен (в смисъла на Кант – си служи сам със собствения разсъдък) да изпълнява своя  граждански дълг и да употребява всеки път, когато това му е възможно, публично своя разум.