събота, 28 февруари 2009 г.

Поглед на Пикасо

Вече 20 дни откакто видях изложбата на Пикасо в НГЧИ и вълнението ми от тази среща не избледнява. Все още ми е трудно да го артикулирам.

Защо харесвам Пикасо?  Ако бях художник, щях да искам да рисувам като него. Ако можех да избирам кой художник да нарисува мой портрет, бих избрала Пикасо. Той казва за себе си, че рисува не това, което вижда, а това, което мисли. Харесва ми тази идея за изкуството – не като подражание на света, а като мисловно конструиране на свят, като разгръщане на една идея.

Как разбрах кубизма – като рисуване със затворени очи. Опитайте да нарисувате например портрет със затворени очи на някой, който добре познавате  и в това опитване ще откриете, че като абстрахирате видимия свят, първото, което ще ви се яви, са геометрични фигури.  

събота, 14 февруари 2009 г.

Рецепта за любов

Любовта спохожда само силните. За слабия тя е страдание, по-студена от смъртта. Любовта е като готвенето – изисква увереност, страст, хубави подправки и изискан вкус. Моята рецепта за любов:
Съставки:
1 бутилка 750 ml чилийско вино
аржентинско танго
шоколадови бонбони в кутия с формата на сърце
лъжичка музикална страст, която ви кара да се въртите с разперени ръце в средата на хола до прималяване
детство на върха на ножа - къси панталонки, ожулени колене и безкрайно бродене сред високи треви, цамбурване в реката, далечно синьо небе, филия, намазана с лютеницата на баба
една шепа радост от живота
една чаша пълна наполовина с  горчевина
щипка медена сладост от дълбините на душата
огън, угасен в купа сълзи
Разбъркайте всички съставки докато получите хомогенна смес и добавете малко жасмин, примесен с доза ирония за аромат. Bon apetit !:)

Моята валентинка за теб :)

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

Разум, моля

В отминаващата седмица ми се натрапиха две изказвания, които затвърдиха отдавнашното ми убеждение, че в публичното пространство се е настанила вече предвидимостта – на социалните играчи и техните позиции. Първото изказване принадлежи на Бойко Борисов, който изпускайки някаква глупост на някаква среща в Чикаго саморефлексивно (доколкото това му е възможно) възкликва, че това ще занимава медиите поне месец. Медиите пък от своя страна, по друг повод – Годишния доклад на Европейската комисия – провидяха реакцията на българското правителство, а именно, че като оборотна ще се вкара тезата, че докладът не е негативен (вероятно по силата на това, че двойното отрицание не е отрицание; като забележка само – не смятам, че повтарянето на критиките ги обезсилва, както и тяхното релативизиране – т.е ако съществува доклад по-критичен от този за България, това не прави нашенския похвален).

Предвидимостта на социалните играчи, смятам, е добро, тя е белег на демокрацията. Предвидимостта е улегналост, установеност на принципите, прозрачност на действията и на намеренията, които ги мотивират. В едно демократично общество предвидимостта е нормата, тя кореспондира с общественото благо. Но тази предвидимост в демократичното общество е продукт на разума -  тя се е случила  и се случва в откритост, е резултат на неспиращия диалог за общностното благо.

Предвидимостта, която наблюдаваме в родното публично пространство, за жалост, не е такава предвидимост. Тя е предвидимост на лошия навик и апатията. Тази предвидимост е резултат от призива да не си служим със собствения разсъдък. Дава ни се отговорът, когато ние искаме да чуем въпроса и да участваме в негото отговаряне, както и в отговорността за това отговаряне. В един свой пост Юнуз апелира към повече съвест, аз бих апелира към повече разумност. Нека всеки, който е пълнолетен (в смисъла на Кант – си служи сам със собствения разсъдък) да изпълнява своя  граждански дълг и да употребява всеки път, когато това му е възможно, публично своя разум.