понеделник, 22 декември 2008 г.

Време за вълшебства




Вчера с приятели си направихме свещи - с аромат на жасмин, сандалово дърво и лавандула, с цветове от невен, борови иглички, кора от портокал  и черупки. Аз успях да сътворя три. Едната(червената) нарочих за Бъдни вечер, другата (кръглата) за Юнуз , а третата е за теб:)  Пожелавам ти вълшебни празници с много светлина и топлина :)


събота, 6 декември 2008 г.

"Непосилната лекота на битието"

Днес се чувствам като ранена кошута. Поне дишането ми е такова и очите са ми влажни вече дълги часове. Сънят ме напусна и не пожела да се върне. Затова е добре да попиша, та дано писането да ми донесе прозявка.

Нали се сещате – един от онези дни, в които трудно се понася „непосилната лекота на битието” . Тази книга на Милан Кундера ми е любима не заради друго, а заради заглавието – то казва повече от съдържанието. Откровено казано доста ме разочарова авторът заради дългото му мълчание и многобройните откази да даде интервю. Единственият му коментар по обвинението, че е бил доносник на комунистическите служби, бе: „Убийството на автора”. Аз не искам да виждам в книгите му автора, а човека. Онова, което мога да разбера и е човешко е споделянето, разкаянието, съжалението, виновността, амбицията, оправданието, безизходицата, страхът и обидата...Авторът Милан Кундера и "сътрудникът" Милан Кундера са едно и също лице. Очаквам от моите авторитети да не изпадат в шизоидност. Хората, които владеят словото трябва да са отговорни и да възпитават откритост. Повече ме разочарова неговото мълчание, отколкото разкритията за него. Преди време прочетох известна част от неговите романи и все още продължавам да мисля, че „Непосилната лекота на битието” е най-откровеният. Следният цитат от книгата винаги буди у мен невъздържана съпротива: „Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството... Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.“  Отричаният от автора Милан Кундера Мит за вечното завръщане застигна човекът Милан Кундера. Животът, който се завърна или как тегобата на миналото смени лекотата на настоящето. Ироникът стана жертва на собствената си ирония - напълно в духа на Киркегор.

 

сряда, 3 декември 2008 г.

Киномания

Днес свършва Киномания. За жалост не успях да гледам  всички филми, които си бях набелязала, но тези, които видях, заслужаваха всяка отделена минута: „Момичето, което яздеше китове” – един митологичен филм за съдбата и волята, „Одет Целия свят”за ключът към щастието, филм на Ерик-Еманюел Шмит (харесвам книгите му, интересно ми беше да го видя и като режисьор в киното. Тъкмо бях довършила „Миларепа” и бях на тази вълна.), „Последният бандонеон” – за страстта към тангото, която споделям и аз J

Диалектика на войната

Целта на воденето на война е победата. Победа, но не всяка цена.  Воденето на битка с нечестни средства, т.е използването на лъжа, лицемерие и подлост, предопределя загуба, защото войната има смисъл единствено когато се води за отвоюване на собственото достойнство.  А човешкото достойнството се състои в откритостта - към себе си, към другия, към истината. Няма задоволство от победата и спокойно приемане на загубата, ако битката е водена недостойно. Достойната загуба е победа на духа.

вторник, 25 ноември 2008 г.

По следите на изгубената есен








Обичам есента. Това е моят сезон, може би защото по природа съм меланхолична. За съжаление вече е зима. За щастие през последния есенен ден успях да уловя шумоленето на сухи листа в няколко снимки.

петък, 24 октомври 2008 г.

Надежда

Новините от последния месец - СЕМ, Д(АН)С, (само)убийства, корупция, мафия...Най-тъмно е тъкмо преди зазоряване. Дано тази максима важи и за политическия живот у нас. Аболютният мрак е светлина.

понеделник, 20 октомври 2008 г.

Метаморфози

4.30 am. Звъни ми алармата на телефона. Време е за ставане. Имам 30 минути да се приведа в човешки вид и да тръгна за работа. В състояние на полусън – душ, откриване на дрехи, които не се гладят, неглижиран кок, малко парфюм и гланц за устни. В 4.50 телефонът ми звъни; сърдит глас ми казва, че таксито е долу. Дотук – обичайното ежедневие. Слизам и съзирам такси със служебен номер – XXXX. Посреща ме ухилен таксиметров шофьор – небръснат, с дълга коса, вързана на опашка. Дотук – нищо необичайно. Тръгвам с думите - „За сградата на ...., нали?”, а той мe изпреварва с въпроса – „Каква музика слушате ми кажете първо?” . Предвид ранния час изпитвам затруднение да отговоря на този въпрос. Впрочем, в това време на денонощието ми е трудно да отговарям на каквито и да било въпроси. Започвам да долавям, че във въпроса се крие някаква уловка; изпитвам притеснение, че незнанието на правилния отговор ще възпрепятства успешното ми придвижване до работното място. Отговарям уклончиво, преценявайки, че ми е по-важно да стигна навреме. И тогава той казва – „Ако не слушаш чалга, качвай се!” Успявам някак да преодолея стъписването си и скачам в колата. Изпитвам нужда да обясня, че да, не слушам такава музика, но се возя в такси често и съм привикнала, няма проблем, мога и да издържа тази музика 10 минути. Тогава таксиметровият шофьор ми заобяснява как преди е слушал само чалга и на повечето клиенти това се е харесвало. На малцината, които имали възражения, винаги им пускал друга станция, с различна от чалга музика. Една нощ, която той определя като превратна и знаменателна в живота му (не това бяха точните му думи, предавам по смисъл:), при него се качват едни момчета – по неговото описание якички, с обеци навсякъде, с дълги коси и кожени дрехи, абе като цяло - страшнички и леко подпийнали. Молят го най-любезно да смени станцията на XXX честота (честота на Z-Rock). От страх го направил. Било към 10 pm съботен ден. По това време между 09 и 11 върви предаването ”Бруталика” по Z-Rock (Trash, Death и пр.) Шофьорът на такси толкова се впечатлил, че усилил звука до дупка и отворил всички прозорци. В мига, в който чул тази музика, разбрал, че това е неговата, истинската музика и....Последното не го чух, защото Manowar кънтеше в ушите ми. От време на време изкрещяваше – „Ако ви е силно да го намаля, ама ...то...тази музика така се слуша”. Историята не свършва дотук. После заразправя как и бизнесът потръгнал по-добре, щото го спирали хора по улицата, привлечени от гръмката музика, а и започнали да му оставят щедри бакшиши, хвалели го, че друг такъв таксиметров шофьор не били срещали. Това било нищо. Един ден – на кръстовището X една възрастна баба, с бастун, почти се проснала върху колата му и тропала по задното стъкло, да спре. Качил я. Бабата се настинала удобно на предната седалка, той най-любезно намалил музиката, щото възрастна жена, какво да се прави...Тогава бабата му казала яростно – „Какво правиш, защо намали музиката? Аз затова се качих. Тази музика се слуша силно.” Предполагам разбирате недоумението му :), както и моето. Той усилил до дупка, а бабата започнала да си потропва с бастуна в такт. Оставила му 5 лв. бакшиш и му благодарила най-сърдечно.
От деня, в който той установил как тази музика прави всички хора по-добри (и по-щедри;), той решил да вози само такива клиенти, които споделят неговия нов вкус.
Слизам от таксито във видно добро настроение. Влизам в офиса. Още от вратата ме удря като взривна вълна текстът на най-бруталната чалга песен, която нечие въображение може да роди...

понеделник, 15 септември 2008 г.

Обещание (или promessa)

Крайно време е да откликна на нетърпеливите ви питания и да обещая, че ще разкажа за лятното ми пътуване (или viaggo). Това беше третата ми лятна отпуска, прекарана в Италия. Бихте сметнали, че е прекалено, но аз отново и винаги бих се връщала там. Италия за мен е като топла прегръдка, която не те задушава. Там се чувствам едновременно приютена и свободна. Може би затова тя е едно от малкото места, които бих могла да припозная като свой дом (като patria). Там не се чувствам захвърлена и без произход, защото човешката история е осезаема и аз съм неин наследник. Тя ми говори не от страниците на дебелите книги, със заглавие История на..., а с архитектурата си, картините, скулптурите и духа на градовете.

Италианците винаги са ми изглеждали леко глуповати, безгрижни и някак неспособни да уловят драмата на живота. Сега си давам сметка, че това е така, защото те са у дома, при своите корени и това съзнание за принадлежност и наследство ги прави спокойни за бъдещето.

Още при първото ми пътуване всички градове ми се видяха толкова различни – като отделни, затворени в себе си светове, със свой облик. И сега това усещане не се промени. Не мога да опиша типичния италиански град. Градовете на Италия са облечени дори в различни цветове. Болоня е в червено (rosso), Асизи в бяло (bianco), Перуджа в черно (nero)Трябва да призная обаче, че най-много ме развълнуваха средновековните градове, които видях, може би защото дълго време съм изучавала и съм имала траен интерес към Средновековието и мислителите на това време. Но за това ще разказвам друг път.

Във вътрешността на тези малки и уникални светове кипи истински общностен живот – концерти и танцови забави на открито, фестивали, улични артисти, събиращи тълпи от любопитство. Това не смятам, че са просто следствия от бизнеса, наречен туризъм, а начин на живот на тези общности. Италианците не са загубили усещането си за празничност и споделеност на радостта от живота. Доказателство за това е, че и в най-малките и отдалечени от големия град места се случват подобни събития. Всяко малко градче си има собствен празник - ден, в който неговите улици и обитатели биват преобразени – сградите, украсени със знамето на града, импровизирана сцена за симфонични или всякакви други концерти, цветя, балони, панаир и сергии, притеглящи с пъстротата си множество хора. Ден, в който градът се протяга, за да прегърне прииждащите от далеч с автомобили, мотоциклети и велосипеди хора. Ден, в който животът тържествува и гледа с насмешка на смъртта.

Мисля да поспра тук, за да си поема дъх. Има още много за разказване, но това все пак е не самият разказ, а обещание за него;)

четвъртък, 11 септември 2008 г.

Mamma mia!

Един филм, който ще ти върне радостта от живота и ще те накара да танцуваш под душа, тананикайки си:

Mamma mia, here I go again
my, my, how can I resist you
mamma mia, does it show again
my, my, just how much I've missed you ...

Филмът е с музиката на ABBA (обожавам мюзикъли, сега се сещам и за друг любим филм - Moulen Rouge). Сюжетът му не е толкова важен. Гледай го, защото ще те зарази със страст и любов към живота (особено ако като мен си позабравил тези усещания напоследък)! Има и доста забавни сцени - пр. десетки мъже танцуват с плавници на един кей:) А и Мерил Стрийп е страхотна, толкова ефирна:))

Ето и трейлъра на филма:



Бях позабравила, че с текстовете на ABBA мога да ти казвам и разказвам неща, които мисля, но те не биха звучали толкова добре, ако ги изричам с мои думи:) Затова ще споделям и с музика от време на време:)

10 неща, които искам да променя у себе си

Сигурно ще попитате защо точно 10. Не съм убедена в точното число. Промяната изисква в известна степен самопринуда. Определянето на някакви конкретни стъпки в това начинание би трябвало да преодолее собствената ми съпротива и да ми подейства дисциплиниращо.

1. Да се концентрирам върху себе си – да се анализирам и наблюдавам. Да съм център на собствения си свят и да избирам, изхождайки от себе си и собствените си основания.
2. Да се науча да обичам и уважавам себе си. Да открия собствените си достойнства. Това значи да мога да обичам себе си така, както мога да обичам друг. Да се щадя и полагам грижи.
3. Да намеря мярата в собствената си емоционалност.
4. Да се науча да уважавам свободата и да приемам избора на другия човек. Да бъда настоятелна единствено към себе си.
5. Да бъда позитивна. В основата на всичките ми действия да стои доброто.
6. Да открия нещата, които ме интригуват или да бъда открита към света. Да проява любопитство или пък да позволя да бъда въвлечена.
7. Да се науча на търпение и смирение.
8. Да организирам ежедневието си и да не се оставям на инерцията.
9. Да възобновя и направя устойчиви заниманията и хобитата си.
10.Да не се упреквам. По-добре е да се поглезя:)

Това, мисля, са десетте стъпки, които ще ме отведат до щастието. Пожелайте ми успех:) Ще разказвам как върви от време на време.

понеделник, 1 септември 2008 г.

Сдържана страст



Танцът, който вълнува сърцето ми. Танцувай с мен тази вечер;)

неделя, 31 август 2008 г.


Музиката, която вълнува душата ми и която искам да споделя с теб :)

Очарование

Като малка обичах да рисувам най-много с пастели. Не с моливи или с бои. Моливите оставяха бледи и несигурни следи върху белия лист, а водните боички размиваха очертанията на всичко. Спомням си как с нетърпение отварях всеки път новата си кутийка с пастели и от нея с възхищение изваждах тези малки, вълшебни и разноцветни пръчици, с помощта на които сътворявах всичко, което обичам. Така седнала на пода, с блокче шоколад в едната ръка и пастел в другата, рисувах слънцето (широко усмихнато:)) и неговите лъчи, сини планини, малка червена къща с една врата и два прозореца (с оранжеви завеси:), разкривена ограда около къщата и цветя (много цветя) сред зелени стръкове трева. Рисувах мен и теб, хванати за ръка.
Ще те чакам у дома. Вземи твоето блокче с бели листа и кутийка пастели и ела да върнем цветовете на света!


четвъртък, 28 август 2008 г.

Не/свързани мисли

Днес успях да свърша всички досадни неща, които отлагам от известно време (разбирай чистене, пране и пр.). Браво на мен:) На път за пазара срещнах едно улично куче, което очевидно имаше бълхи и се чешеше неистово. Помислих си: „ Да, ама поне не е само”.

Преди време един делфин ме спаси от удавяне в открито море. В знак на благодарност аз реших да му построя аквариум и да го дресирам, за да можем да си играем на топка. Аз дължа на него живота си, но той не дължи на мен свободата си.

Божествена ирония е да събереш две съвършено различни или две съвършено еднакви същества и да ги накараш да се обичат.

събота, 23 август 2008 г.

Любопитно

Днес научих един любопитен факт (не съм го проверила, но истинността му не ме интересува чак толкова) - крякането на патицата няма ехо, за да не се объркват малките патенца при търсенето на майка си. Едни нямат обяснение на това:) Други пък твърдят, че ехо има, но крякането е толкова монотонно че ехото се припокрива с основния зов. Все едно.
За мен вълнуващото и любопитното се състои не в липсата или в изнамирането на обяснение. Предпочитам чудесата пред науката, често оставам при учудването и очарованието.
Мислех си колко хубаво би било да можем и ние понякога да се изразяваме така еднозначно и да бъдем разбирани по същия начин. Колко хубаво би било да не предизвикваме у другия объркване, думите да няма нужда да бъдат тълкувани, казаното - подлагано на съмнение. Това не значи, че не обичам езика. Харесвам неговата неуловимост. За мен той е най-естественият и близък начин за себеизразяване (други, за жалост, не съм овладяла). Дали обаче е най-доброто средство за общуване?

петък, 22 август 2008 г.

* * *

Изпитваш любов? Не, любовта те изпитва. Като да стъпваш уверено със затворени очи без да се изкушаваш да поглеждаш пътя. Затвори очи и прогони страха! Затвори очи и забрави за себе си! Затвори очи и се остави да те води ръката на любимия! Затвори очи и му позволи да ти нарисува свят!

неделя, 10 август 2008 г.

Sex and the Sity

Един филм за онези жени, които вярват, че любовта е най-важна.

За жените, които са пристрастени към купуването и притежаването на обувки.

За отчаянието и безсънните нощи. За сълзите, удавени в чаша мартини (да си признаем не една).

За приятелството. За жените, които са на разположение 24/7, които те измъкват от леглото в сутрините, в които не желаеш да станеш, които дърпат завесите и те хранят с лъжичка (обичам ви момичета!).

За жените, които ти казват в точния момент: ”ти си интересна, красива и успяла млада жена” или пък „мъжете обичат жените, както жените обичат бижутата”(благодаря за прозренията Б., надявам се да те видя скоро...).

За жените, които изневеряват и тези, които остават верни. За тези, които могат да простят и да бъдат искрени. За лъжата, унижението и гордостта. За неумолимата вяра в „истинската любов”. За социалните митове и цинизма.

За онези, които предпочитат секса пред смирението и обратно. За онези, които избират самотата и се чувстват спокойни в нея или пък за онези, които не могат да я понесат.

За жените, които могат едновременно да готвят най-вкусните патладжани на света и да разказват най-интересните истории (това го нямаше във филма:)).

За онези, които не могат да се поберат в кожата си или пък се чувстват удобно в нея. За това как една нова рокля прави чудеса (скоро се уверих, че това работи наистина:)).

За големият град и пребиваването в анонимност. За „големите възможности ”.

За писането като път към себе си или път към „Него”. За търсенето, лутането и щастието.

За онези, които пожелаха да споделят този филм с мен ;)