Време за вълшебства

Вчера с приятели си направихме свещи - с аромат на жасмин, сандалово дърво и лавандула, с цветове от невен, борови иглички, кора от портокал  и черупки. Аз успях да сътворя три. Едната(червената) нарочих за Бъдни вечер, другата (кръглата) за Юнуз , а третата е за теб:)  Пожелавам ти вълшебни празници с много светлина и топлина :)

"Непосилната лекота на битието"

Днес се чувствам като ранена кошута. Поне дишането ми е такова и очите са ми влажни вече дълги часове. Сънят ме напусна и не пожела да се върне. Затова е добре да попиша, та дано писането да ми донесе прозявка.

Нали се сещате – един от онези дни, в които трудно се понася „непосилната лекота на битието” . Тази книга на Милан Кундера ми е любима не заради друго, а заради заглавието – то казва повече от съдържанието. Откровено казано доста ме разочарова авторът заради дългото му мълчание и многобройните откази да даде интервю. Единственият му коментар по обвинението, че е бил доносник на комунистическите служби, бе: „Убийството на автора”. Аз не искам да виждам в книгите му автора, а човека. Онова, което мога да разбера и е човешко е споделянето, разкаянието, съжалението, виновността, амбицията, оправданието, безизходицата, страхът и обидата...Авторът Милан Кундера и "сътрудникът" Милан Кундера са едно и също лице. Очаквам от моите авторитети да не изпадат в шизоидност. Хората, които владеят словото трябва да са отговорни и да възпитават откритост. Повече ме разочарова неговото мълчание, отколкото разкритията за него. Преди време прочетох известна част от неговите романи и все още продължавам да мисля, че „Непосилната лекота на битието” е най-откровеният. Следният цитат от книгата винаги буди у мен невъздържана съпротива: „Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството... Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.“  Отричаният от автора Милан Кундера Мит за вечното завръщане застигна човекът Милан Кундера. Животът, който се завърна или как тегобата на миналото смени лекотата на настоящето. Ироникът стана жертва на собствената си ирония - напълно в духа на Киркегор.

 

Киномания

Днес свършва Киномания. За жалост не успях да гледам  всички филми, които си бях набелязала, но тези, които видях, заслужаваха всяка отделена минута: „Момичето, което яздеше китове” – един митологичен филм за съдбата и волята, „Одет Целия свят”– за ключът към щастието, филм на Ерик-Еманюел Шмит (харесвам книгите му, интересно ми беше да го видя и като режисьор в киното. Тъкмо бях довършила „Миларепа” и бях на тази вълна.), „Последният бандонеон” – за страстта към тангото, която споделям и аз J

Диалектика на войната

Целта на воденето на война е победата. Победа, но не всяка цена.  Воденето на битка с нечестни средства, т.е използването на лъжа, лицемерие и подлост, предопределя загуба, защото войната има смисъл единствено когато се води за отвоюване на собственото достойнство.  А човешкото достойнството се състои в откритостта - към себе си, към другия, към истината. Няма задоволство от победата и спокойно приемане на загубата, ако битката е водена недостойно. Достойната загуба е победа на духа.

По следите на изгубената есен

Обичам есента. Това е моят сезон, може би защото по природа съм меланхолична. За съжаление вече е зима. За щастие през последния есенен ден успях да уловя шумоленето на сухи листа в няколко снимки.

Надежда

Новините от последния месец - СЕМ, Д(АН)С, (само)убийства, корупция, мафия...Най-тъмно е тъкмо преди зазоряване. Дано тази максима важи и за политическия живот у нас. Аболютният мрак е светлина.

Метаморфози

4.30 am. Звъни ми алармата на телефона. Време е за ставане. Имам 30 минути да се приведа в човешки вид и да тръгна за работа. В състояние на полусън – душ, откриване на дрехи, които не се гладят, неглижиран кок, малко парфюм и гланц за устни. В 4.50 телефонът ми звъни; сърдит глас ми казва, че таксито е долу. Дотук – обичайното ежедневие. Слизам и съзирам такси със служебен номер – XXXX. Посреща ме ухилен таксиметров шофьор – небръснат, с дълга коса, вързана на опашка. Дотук – нищо необичайно. Тръгвам с думите - „За сградата на ...., нали?”, а той мe изпреварва с въпроса – „Каква музика слушате ми кажете първо?” . Предвид ранния час изпитвам затруднение да отговоря на този въпрос. Впрочем, в това време на денонощието ми е трудно да отговарям на каквито и да било въпроси. Започвам да долавям, че във въпроса се крие някаква уловка; изпитвам притеснение, че незнанието на правилния отговор ще възпрепятства успешното ми придвижване до работното място. Отговарям уклончиво, преценявайки, че ми е по-важно да стигна навреме. И тогава той казва – „Ако не слушаш чалга, качвай се!” Успявам някак да преодолея стъписването си и скачам в колата. Изпитвам нужда да обясня, че да, не слушам такава музика, но се возя в такси често и съм привикнала, няма проблем, мога и да издържа тази музика 10 минути. Тогава таксиметровият шофьор ми заобяснява как преди е слушал само чалга и на повечето клиенти това се е харесвало. На малцината, които имали възражения, винаги им пускал друга станция, с различна от чалга музика. Една нощ, която той определя като превратна и знаменателна в живота му (не това бяха точните му думи, предавам по смисъл:), при него се качват едни момчета – по неговото описание якички, с обеци навсякъде, с дълги коси и кожени дрехи, абе като цяло - страшнички и леко подпийнали. Молят го най-любезно да смени станцията на XXX честота (честота на Z-Rock). От страх го направил. Било към 10 pm съботен ден. По това време между 09 и 11 върви предаването ”Бруталика” по Z-Rock (Trash, Death и пр.) Шофьорът на такси толкова се впечатлил, че усилил звука до дупка и отворил всички прозорци. В мига, в който чул тази музика, разбрал, че това е неговата, истинската музика и....Последното не го чух, защото Manowar кънтеше в ушите ми. От време на време изкрещяваше – „Ако ви е силно да го намаля, ама ...то...тази музика така се слуша”. Историята не свършва дотук. После заразправя как и бизнесът потръгнал по-добре, щото го спирали хора по улицата, привлечени от гръмката музика, а и започнали да му оставят щедри бакшиши, хвалели го, че друг такъв таксиметров шофьор не били срещали. Това било нищо. Един ден – на кръстовището X една възрастна баба, с бастун, почти се проснала върху колата му и тропала по задното стъкло, да спре. Качил я. Бабата се настинала удобно на предната седалка, той най-любезно намалил музиката, щото възрастна жена, какво да се прави...Тогава бабата му казала яростно – „Какво правиш, защо намали музиката? Аз затова се качих. Тази музика се слуша силно.” Предполагам разбирате недоумението му :), както и моето. Той усилил до дупка, а бабата започнала да си потропва с бастуна в такт. Оставила му 5 лв. бакшиш и му благодарила най-сърдечно.
От деня, в който той установил как тази музика прави всички хора по-добри (и по-щедри;), той решил да вози само такива клиенти, които споделят неговия нов вкус.
Слизам от таксито във видно добро настроение. Влизам в офиса. Още от вратата ме удря като взривна вълна текстът на най-бруталната чалга песен, която нечие въображение може да роди...