събота, 14 август 2010 г.

Модерна жена

Привет. Май е време да позабърша праха и обера паяжините от ъгълчета на този блог, да подредя някои идеи, да опъна на простора ослепително белите си мисли. Добре е да ги закача с няколко щипки, та да не ги духне вятърът J и да не се налага да ги диря в цветната градина пред блока. Хм. Нали съм „модерна жена” и като такава ще туря ред първо тука, пък после дома, мъжа и децата J. Ще забъркам поне една каша, ще заплета една сплетня, ще разпеня гнева си и ще измия с него балкона, вечерта ще загледам сериала, в който играя главна женска роля, ще поплача, ще прокълна таз участ нещастна, дето мене захвърли самотна и бедна в най-крайния квартал на града сред мръсните кофи за боклук и улични псета. Ще се затворя сред четирите стени на собственото тяло и прозореца ще затворя, че мирисът на печени чушки смущава духа ми. Като се уморя най-накрая от дългото шетане ще намажа с червено ноктите на краката, ще навия на ролки косата и ще си легна, пълна с доволство и надежда за утрешния ден, ще замечтая и ще зачакам да дойде утре оногова, дето ще ме спаси от тука и от мен самата.

четвъртък, 20 август 2009 г.

Път в полето

Напоследък често ме питат - "Къде се изгуби?" Странен въпрос. Ако си се изгубил наистина, не би могъл да отговориш на въпроса къде. Ако знаеш къде си, не си изгубен :) Та, не съм се изгубила, намирам се :). Пътувам често. Пътят е част от намирането. Бях на приказни, но и на страховити места. Срещнах мъдри хора, които ме научиха да разчитам знаците по пътя си.
Тръгнах по път, криволичещ в полето като дълга огнена змия. На един стълб видях табела с надпис -"Твоят път не може да бъде извървян от друг". Почудих се и тръгнах. По-натам срещнах дете, което ме пита - "Аз съм твоето огледало. Какво харесваш в мен?", после пък прегърбена старица, която ми вика - "Ти си моето огледало. Какво не харесвам в теб?". Не разбирах какво се случва, но продължавах да вървя. Виждах в далечината, в края на пътя, дърво, до което исках да стигна. Вървях дни и нощи без да спирам. Смениха се три луни.
Бях напълно изтощена, нямах вода и храна. Мислех си, че никога повече няма да се върна у дома, че съм се изгубила и няма да намеря обратния път. Тогава срещнах един старец, който ми каза - "Виждаш ли този охлюв, пълзящ по земята. Горкият от години се лута насам-натам, бърза да се прибере у дома, без да разбира, че през цялото време си е там". Смениха се три луни.
И тъкмо когато вярвах, че никога няма да стигна до дъба в края на пътя, той се изправи пред мен величествен и невъзмутим. Проговори ми с човешки глас и каза -"По-лесно е да изпитваш радост от живота, отколкото радост от вечността". :)

вторник, 24 март 2009 г.

Избори 2009! Три пъти Ура!

„Задават се избори - веселбата започва”- както каза тази вечер няколкократно водещият на Булевард България по re:tv. Тази година изборите ще са по-забавни от всякога, поради „колоритността” на основните политически играчи. И ако медийните представления на Бойко Борисов и Сергей Станишев ме забавляват, с по-голям интерес наблюдавам случващото се в дясното политическо пространство, защото оттам само могат да се очакват смислени проекти за управлението на страната (което тепърва, разбира се, предстои да се показва). И това смятам е очевидно открояващо се на фона на разиграващия се цирк от политиците извън дясното. Смятам, че изборът на всеки здравомислещ човек е вече предначертан, доколкото е очевидна абсолютната некомпетентност на управляващото мнозинство и пълния провал на Бойко Борисов като кмет на столицата.

Един факт, обаче, намирам за тревожен. Приветствам обединението вдясно, защото мисля, че това е политически отговорно поведение. Разбирам, че една по-широка коалиция вдясно ще има повече шансове да управлява през следващия мандат.Това, което ме притеснява, че някак не стават ясни принципите и критериите, мотивиращи  поканването на другите по-малки формации на масата за преговори. Става ясно само това, че тези по-малки формации трябва да привлекат със себе достатъчен брой  избирателни гласове, но това не смятам, че е същностен критерий, а по-скоро формален. Затова и често напоследък чуваме призива –„Важно е не колко, а какво!” Водещите политиците вдясно не трябва да забравят обаче, че не просто трябва да спечелят изборите, а трябва и да управляват след това. Тоест в основата на тази коалиция трябва да стои общ проект и визия за развитието на страната . СДС и ДСБ трябва добре да преценят и предвидят последващото поведение на другите евентуални играчи в коалицията.

Не се съмнявам, че СДС и ДСБ имат проекти и адекватни идеи за управление на страната, доколкото са достатъчно дълго на политическата сцена и са показали последователност и демократично мислене. Само че, за жалост, идеите и политиките в момента изглеждат (поне отвън, за нас гласоподавателите) на заден план. На дневен ред сега е решаването на едно просто математическо уравнение. И искрено се надявам политиците да не си блъскат главата твърде дълго над него, защото публиката ще загуби интерес. В момента доста граждани, по мои наблюдения, се вълнуват от предстоящите избори, пишат в блогове, говорят по медиите...Но тази заинтригуваност лесно може да бъде загубена, ако политиците продължават да не забелязват този ентусиазъм. Време е да се обърнат към нас гражданите и да споделят идеите и проектите си, време е да чуят нас и нашите претенции. Избори не се печелят с проста аритметика, а с пълноценен диалог и убеждаване на гражданите. Ехо, ние сме тук, ние сме тези, чието внимание трябва да спечелите и задържите, ние сме тези, които ще гласуват и ние сме тези, които ще изберат.

Дано политиците от дясното обединение бързо проумеят това и направят крачка в посока на преодоляване на зейналата пропаст между политическото и гражданското.Тази пропаст е най-лошото наследство на тоталитаризма, защото той по дефиниция изключва политическия диалог. В годините на прехода, в опита да се разграничим от политиката на тоталитаризъм, политическото изобщо стана мръсна дума. Беше прокарана „тънка червена линия” между гражданското и политическото и бяха положени много усилия те да бъдат крайно разграничени. Такова разграничение все пак е белег на демокрация, но в неговата крайност е отрицание на тази идея, доколкото е зло липсата на възможност тези две сфери да си кореспондират, да имат общи пресечни точки и точки на взаимодействие. Дълго бяхме убеждавани, че „не е добре протестите да се политизират” , както и ние гражданите убеждавахме че „не искаме политици да оглавяват нашия по същността си граждански протест”. Тази нагласа обаче е погрешна, доколкото всяко действие, насочено към някаква политика, е политическо действие, провокирано е от политическо действие или бездействие или пък отправя призив за такова.

Крайно време е това взаимодействие да се случи, политическото и гражданското да си стиснат ръцете. Надявам се десните политици да дадат тон. Очакваме включване J

неделя, 22 март 2009 г.

Снимки в Палермо

Понеже Би искаше да разкажа за филма Снимки в Палермо (Palermo shooting)...И макар удовлетворяването на това искане да е трудно, доколкото е невъзможно да се разказват  произведения на изкуството, ще опитам да разкажа за личното си преживяване.

Преди прожекцията Вим Вендерс представи филма така (цитирам по памет) – „Във филма, както е видно от заглавието, ще има снимки и ще пада стрелба. Но не се страхувайте, ако бъдете улучени – това ще е само за ваше добро”. И наистина във филма имаше много снимки и стрелба, но далеч не само това. Макар че филма не беше приет с въодушевление в Кан, смятам, че трябва да му се признаят и някои достойнства. Режисьорът се е захванал с една много тежка задача – да направи невидимото видимо, да улови онова, което винаги ни се изплъзва, да изобрази и направи плътен ирационалният страх от смъртта, да покаже преживяването на идеята за собственото небитие. Това, което мен ме удиви във филма бе, че авторът е успял да покаже как времето тече с различен ритъм, има различна плътност и интензивност  и как тази интензивност и плътност се определят всъщност от движенията на душата, да покаже едно време на света и едно друго - лично, преживяно време и то не като ги противопоставя, а показвайки тяхното единство в един световъртеж J , като картина на Салвадор Дали. Филмът ви оставя в онова състояние на главозамайване, което се постига, когато се въртите дълго време в кръг и преставате да усещате че сте център на собственото си съществуване и на съществуващото изобщо. 

Странното е, че по време на прожекцията ме налегна такава сладка дрямка, изпаднах в унес, а пък главния герой страдаше от мъчително безсъние. И ако смъртта е като дрямка, то няма нищо страшно, приятелю. Само суета...

Стрелата, която улучи мен бе една реплика от филма – „Взимай всичко насериозно, освен себе си” . Надявам се да имам сили точно така да изживея живота си. Ако да съм несериозна означава именно това – да не взимам себе си насериозно, то да – такава искам да бъда.

Гледай филма, че може в престрелката и ти да имаш шанса да бъдеш улучен. Пожелавам ти го най-искрено!

сряда, 18 март 2009 г.

Метатекст

Някои от вас измърмориха през последната седмица, че не пиша много напоследък. Та да се обясня сега...Писането е като правенето на вино - не трябва да е нито сладко, нито кисело. (Нашият приятел и колега Ясен Захариев вероятно може по-добре от мен да обясни това) Та имам идеи за текстове, които още не са узрели в главата ми или пък са вече ферментирали :) И на едните и на другите не им е дошло времето :)  Помня доста текстове, които не съм написала, голяма част от тях не ми стоят като задача, някои все пак се надявам да напиша. Измежду тези, които няма да напиша са например - един текст "Утрешният вестник", който трябваше да чета на една философска конференция преди години, няма да разкажа за филма "Лисицата и детето" , вероятно няма да напиша и наченатият текст, посветен на Спорът за вечността на света през 13 век , няма да разкажа и за доста от книгите, които чета напоследък... С един приятел веднъж си говорихме за това, че би било интересно да се напише автобиография като се описват нещата, които не сме направили през живота си. Защо пък те да казват по-малко за нас, отколкото тези, които сме направили :)
Относно писането в блога - не смятам да го превръщам в нещо като сутрешен тоалет, т.е.  в навик (и без това имам само лоши такива:)), както и не е нужно да го ползвам като място за лична хигиена (пък била тя и хигиена на душата).
Обещавам все пак да споделя някои мисли, завихрени около Вечност-Време-Смърт-Автобиография; да разкажа да видяното и прочетеното, ако остане време - и за преживяното ;)  Ама всичко по реда си...

сряда, 4 март 2009 г.

Искам, пък

„Искам да ме обичаш така. Искам да съм твоята роза”- казвам тропайки настоятелно с единия си крак и държейки ръцете си на кръста със стиснати юмруци. Гледам изпод вежди и стискам нацупено устните си така, че почти не се виждатJ „Искам пък, искам, искам...така...” :

„Хубави сте, но сте празни ...За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставих под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.(из Малкият принц на Антоан дьо Сент-Екзюпери -  не че текстът има нужда от представяне J)

събота, 28 февруари 2009 г.

Поглед на Пикасо

Вече 20 дни откакто видях изложбата на Пикасо в НГЧИ и вълнението ми от тази среща не избледнява. Все още ми е трудно да го артикулирам.

Защо харесвам Пикасо?  Ако бях художник, щях да искам да рисувам като него. Ако можех да избирам кой художник да нарисува мой портрет, бих избрала Пикасо. Той казва за себе си, че рисува не това, което вижда, а това, което мисли. Харесва ми тази идея за изкуството – не като подражание на света, а като мисловно конструиране на свят, като разгръщане на една идея.

Как разбрах кубизма – като рисуване със затворени очи. Опитайте да нарисувате например портрет със затворени очи на някой, който добре познавате  и в това опитване ще откриете, че като абстрахирате видимия свят, първото, което ще ви се яви, са геометрични фигури.