nadia eneva

Модерна жена

2010-08-14T06:50:00.000-07:00

Привет. Май е време да позабърша праха и обера паяжините от ъгълчета на този блог, да подредя някои идеи, да опъна на простора ослепително белите си мисли. Добре е да ги закача с няколко щипки, та да не ги духне вятърът J и да не се налага да ги диря в цветната градина пред блока. Хм. Нали съм „модерна жена” и като такава ще туря ред първо тука, пък после дома, мъжа и децата J. Ще забъркам поне една каша, ще заплета една сплетня, ще разпеня гнева си и ще измия с него балкона, вечерта ще загледам сериала, в който играя главна женска роля, ще поплача, ще прокълна таз участ нещастна, дето мене захвърли самотна и бедна в най-крайния квартал на града сред мръсните кофи за боклук и улични псета. Ще се затворя сред четирите стени на собственото тяло и прозореца ще затворя, че мирисът на печени чушки смущава духа ми. Като се уморя най-накрая от дългото шетане ще намажа с червено ноктите на краката, ще навия на ролки косата и ще си легна, пълна с доволство и надежда за утрешния ден, ще замечтая и ще зачакам да дойде утре оногова, дето ще ме спаси от тука и от мен самата.

Път в полето

2009-08-20T11:09:00.000-07:00

Напоследък често ме питат - "Къде се изгуби?" Странен въпрос. Ако си се изгубил наистина, не би могъл да отговориш на въпроса къде. Ако знаеш къде си, не си изгубен :) Та, не съм се изгубила, намирам се :). Пътувам често. Пътят е част от намирането. Бях на приказни, но и на страховити места. Срещнах мъдри хора, които ме научиха да разчитам знаците по пътя си.

Тръгнах по път, криволичещ в полето като дълга огнена змия. На един стълб видях табела с надпис -"Твоят път не може да бъде извървян от друг". Почудих се и тръгнах. По-натам срещнах дете, което ме пита - "Аз съм твоето огледало. Какво харесваш в мен?", после пък прегърбена старица, която ми вика - "Ти си моето огледало. Какво не харесвам в теб?". Не разбирах какво се случва, но продължавах да вървя. Виждах в далечината, в края на пътя, дърво, до което исках да стигна. Вървях дни и нощи без да спирам. Смениха се три луни.

Бях напълно изтощена, нямах вода и храна. Мислех си, че никога повече няма да се върна у дома, че съм се изгубила и няма да намеря обратния път. Тогава срещнах един старец, който ми каза - "Виждаш ли този охлюв, пълзящ по земята. Горкият от години се лута насам-натам, бърза да се прибере у дома, без да разбира, че през цялото време си е там". Смениха се три луни.

И тъкмо когато вярвах, че никога няма да стигна до дъба в края на пътя, той се изправи пред мен величествен и невъзмутим. Проговори ми с човешки глас и каза -"По-лесно е да изпитваш радост от живота, отколкото радост от вечността". :)

Избори 2009! Три пъти Ура!

2009-03-24T12:07:00.000-07:00

„Задават се избори - веселбата започва”- както каза тази вечер няколкократно водещият на Булевард България по re:tv. Тази година изборите ще са по-забавни от всякога, поради „колоритността” на основните политически играчи. И ако медийните представления на Бойко Борисов и Сергей Станишев ме забавляват, с по-голям интерес наблюдавам случващото се в дясното политическо пространство, защото оттам само могат да се очакват смислени проекти за управлението на страната (което тепърва, разбира се, предстои да се показва). И това смятам е очевидно открояващо се на фона на разиграващия се цирк от политиците извън дясното. Смятам, че изборът на всеки здравомислещ човек е вече предначертан, доколкото е очевидна абсолютната некомпетентност на управляващото мнозинство и пълния провал на Бойко Борисов като кмет на столицата.

Един факт, обаче, намирам за тревожен. Приветствам обединението вдясно, защото мисля, че това е политически отговорно поведение. Разбирам, че една по-широка коалиция вдясно ще има повече шансове да управлява през следващия мандат.Това, което ме притеснява, че някак не стават ясни принципите и критериите, мотивиращи поканването на другите по-малки формации на масата за преговори. Става ясно само това, че тези по-малки формации трябва да привлекат със себе достатъчен брой избирателни гласове, но това не смятам, че е същностен критерий, а по-скоро формален. Затова и често напоследък чуваме призива –„Важно е не колко, а какво!” Водещите политиците вдясно не трябва да забравят обаче, че не просто трябва да спечелят изборите, а трябва и да управляват след това. Тоест в основата на тази коалиция трябва да стои общ проект и визия за развитието на страната . СДС и ДСБ трябва добре да преценят и предвидят последващото поведение на другите евентуални играчи в коалицията.

Не се съмнявам, че СДС и ДСБ имат проекти и адекватни идеи за управление на страната, доколкото са достатъчно дълго на политическата сцена и са показали последователност и демократично мислене. Само че, за жалост, идеите и политиките в момента изглеждат (поне отвън, за нас гласоподавателите) на заден план. На дневен ред сега е решаването на едно просто математическо уравнение. И искрено се надявам политиците да не си блъскат главата твърде дълго над него, защото публиката ще загуби интерес. В момента доста граждани, по мои наблюдения, се вълнуват от предстоящите избори, пишат в блогове, говорят по медиите...Но тази заинтригуваност лесно може да бъде загубена, ако политиците продължават да не забелязват този ентусиазъм. Време е да се обърнат към нас гражданите и да споделят идеите и проектите си, време е да чуят нас и нашите претенции. Избори не се печелят с проста аритметика, а с пълноценен диалог и убеждаване на гражданите. Ехо, ние сме тук, ние сме тези, чието внимание трябва да спечелите и задържите, ние сме тези, които ще гласуват и ние сме тези, които ще изберат.

Дано политиците от дясното обединение бързо проумеят това и направят крачка в посока на преодоляване на зейналата пропаст между политическото и гражданското.Тази пропаст е най-лошото наследство на тоталитаризма, защото той по дефиниция изключва политическия диалог. В годините на прехода, в опита да се разграничим от политиката на тоталитаризъм, политическото изобщо стана мръсна дума. Беше прокарана „тънка червена линия” между гражданското и политическото и бяха положени много усилия те да бъдат крайно разграничени. Такова разграничение все пак е белег на демокрация, но в неговата крайност е отрицание на тази идея, доколкото е зло липсата на възможност тези две сфери да си кореспондират, да имат общи пресечни точки и точки на взаимодействие. Дълго бяхме убеждавани, че „не е добре протестите да се политизират” , както и ние гражданите убеждавахме че „не искаме политици да оглавяват нашия по същността си граждански протест”. Тази нагласа обаче е погрешна, доколкото всяко действие, насочено към някаква политика, е политическо действие, провокирано е от политическо действие или бездействие или пък отправя призив за такова.

Крайно време е това взаимодействие да се случи, политическото и гражданското да си стиснат ръцете. Надявам се десните политици да дадат тон. Очакваме включване J

Снимки в Палермо

2009-03-22T13:22:00.000-07:00

Понеже Би искаше да разкажа за филма Снимки в Палермо (Palermo shooting)...И макар удовлетворяването на това искане да е трудно, доколкото е невъзможно да се разказват произведения на изкуството, ще опитам да разкажа за личното си преживяване.

Преди прожекцията Вим Вендерс представи филма така (цитирам по памет) – „Във филма, както е видно от заглавието, ще има снимки и ще пада стрелба. Но не се страхувайте, ако бъдете улучени – това ще е само за ваше добро”. И наистина във филма имаше много снимки и стрелба, но далеч не само това. Макар че филма не беше приет с въодушевление в Кан, смятам, че трябва да му се признаят и някои достойнства. Режисьорът се е захванал с една много тежка задача – да направи невидимото видимо, да улови онова, което винаги ни се изплъзва, да изобрази и направи плътен ирационалният страх от смъртта, да покаже преживяването на идеята за собственото небитие. Това, което мен ме удиви във филма бе, че авторът е успял да покаже как времето тече с различен ритъм, има различна плътност и интензивност и как тази интензивност и плътност се определят всъщност от движенията на душата, да покаже едно време на света и едно друго - лично, преживяно време и то не като ги противопоставя, а показвайки тяхното единство в един световъртеж J , като картина на Салвадор Дали. Филмът ви оставя в онова състояние на главозамайване, което се постига, когато се въртите дълго време в кръг и преставате да усещате че сте център на собственото си съществуване и на съществуващото изобщо.

Странното е, че по време на прожекцията ме налегна такава сладка дрямка, изпаднах в унес, а пък главния герой страдаше от мъчително безсъние. И ако смъртта е като дрямка, то няма нищо страшно, приятелю. Само суета...

Стрелата, която улучи мен бе една реплика от филма – „Взимай всичко насериозно, освен себе си” . Надявам се да имам сили точно така да изживея живота си. Ако да съм несериозна означава именно това – да не взимам себе си насериозно, то да – такава искам да бъда.

Гледай филма, че може в престрелката и ти да имаш шанса да бъдеш улучен. Пожелавам ти го най-искрено!

Метатекст

2009-03-18T12:17:00.000-07:00

Някои от вас измърмориха през последната седмица, че не пиша много напоследък. Та да се обясня сега...Писането е като правенето на вино - не трябва да е нито сладко, нито кисело. (Нашият приятел и колега Ясен Захариев вероятно може по-добре от мен да обясни това) Та имам идеи за текстове, които още не са узрели в главата ми или пък са вече ферментирали :) И на едните и на другите не им е дошло времето :) Помня доста текстове, които не съм написала, голяма част от тях не ми стоят като задача, някои все пак се надявам да напиша. Измежду тези, които няма да напиша са например - един текст "Утрешният вестник", който трябваше да чета на една философска конференция преди години, няма да разкажа за филма "Лисицата и детето" , вероятно няма да напиша и наченатият текст, посветен на Спорът за вечността на света през 13 век , няма да разкажа и за доста от книгите, които чета напоследък... С един приятел веднъж си говорихме за това, че би било интересно да се напише автобиография като се описват нещата, които не сме направили през живота си. Защо пък те да казват по-малко за нас, отколкото тези, които сме направили :)

Относно писането в блога - не смятам да го превръщам в нещо като сутрешен тоалет, т.е. в навик (и без това имам само лоши такива:)), както и не е нужно да го ползвам като място за лична хигиена (пък била тя и хигиена на душата).

Обещавам все пак да споделя някои мисли, завихрени около Вечност-Време-Смърт-Автобиография; да разкажа да видяното и прочетеното, ако остане време - и за преживяното ;) Ама всичко по реда си...

Искам, пък

2009-03-04T08:48:00.000-08:00

„Искам да ме обичаш така. Искам да съм твоята роза”- казвам тропайки настоятелно с единия си крак и държейки ръцете си на кръста със стиснати юмруци. Гледам изпод вежди и стискам нацупено устните си така, че почти не се виждатJ „Искам пък, искам, искам...така...” :

„Хубави сте, но сте празни ...За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставих под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.” (из Малкият принц на Антоан дьо Сент-Екзюпери - не че текстът има нужда от представяне J)

Поглед на Пикасо

2009-02-28T10:17:00.000-08:00

Вече 20 дни откакто видях изложбата на Пикасо в НГЧИ и вълнението ми от тази среща не избледнява. Все още ми е трудно да го артикулирам.

Защо харесвам Пикасо? Ако бях художник, щях да искам да рисувам като него. Ако можех да избирам кой художник да нарисува мой портрет, бих избрала Пикасо. Той казва за себе си, че рисува не това, което вижда, а това, което мисли. Харесва ми тази идея за изкуството – не като подражание на света, а като мисловно конструиране на свят, като разгръщане на една идея.

Как разбрах кубизма – като рисуване със затворени очи. Опитайте да нарисувате например портрет със затворени очи на някой, който добре познавате и в това опитване ще откриете, че като абстрахирате видимия свят, първото, което ще ви се яви, са геометрични фигури.

Рецепта за любов

2009-02-14T10:55:00.000-08:00

Любовта спохожда само силните. За слабия тя е страдание, по-студена от смъртта. Любовта е като готвенето – изисква увереност, страст, хубави подправки и изискан вкус. Моята рецепта за любов:
Съставки:
1 бутилка 750 ml чилийско вино
аржентинско танго
шоколадови бонбони в кутия с формата на сърце
лъжичка музикална страст, която ви кара да се въртите с разперени ръце в средата на хола до прималяване
детство на върха на ножа - къси панталонки, ожулени колене и безкрайно бродене сред високи треви, цамбурване в реката, далечно синьо небе, филия, намазана с лютеницата на баба
една шепа радост от живота
една чаша пълна наполовина с горчевина
щипка медена сладост от дълбините на душата
огън, угасен в купа сълзи
Разбъркайте всички съставки докато получите хомогенна смес и добавете малко жасмин, примесен с доза ирония за аромат. Bon apetit !:)

Моята валентинка за теб :)

2009-02-14T08:16:00.000-08:00

Разум, моля

2009-02-12T11:24:00.000-08:00

В отминаващата седмица ми се натрапиха две изказвания, които затвърдиха отдавнашното ми убеждение, че в публичното пространство се е настанила вече предвидимостта – на социалните играчи и техните позиции. Първото изказване принадлежи на Бойко Борисов, който изпускайки някаква глупост на някаква среща в Чикаго саморефлексивно (доколкото това му е възможно) възкликва, че това ще занимава медиите поне месец. Медиите пък от своя страна, по друг повод – Годишния доклад на Европейската комисия – провидяха реакцията на българското правителство, а именно, че като оборотна ще се вкара тезата, че докладът не е негативен (вероятно по силата на това, че двойното отрицание не е отрицание; като забележка само – не смятам, че повтарянето на критиките ги обезсилва, както и тяхното релативизиране – т.е ако съществува доклад по-критичен от този за България, това не прави нашенския похвален).

Предвидимостта на социалните играчи, смятам, е добро, тя е белег на демокрацията. Предвидимостта е улегналост, установеност на принципите, прозрачност на действията и на намеренията, които ги мотивират. В едно демократично общество предвидимостта е нормата, тя кореспондира с общественото благо. Но тази предвидимост в демократичното общество е продукт на разума - тя се е случила и се случва в откритост, е резултат на неспиращия диалог за общностното благо.

Предвидимостта, която наблюдаваме в родното публично пространство, за жалост, не е такава предвидимост. Тя е предвидимост на лошия навик и апатията. Тази предвидимост е резултат от призива да не си служим със собствения разсъдък. Дава ни се отговорът, когато ние искаме да чуем въпроса и да участваме в негото отговаряне, както и в отговорността за това отговаряне. В един свой пост Юнуз апелира към повече съвест, аз бих апелира към повече разумност. Нека всеки, който е пълнолетен (в смисъла на Кант – си служи сам със собствения разсъдък) да изпълнява своя граждански дълг и да употребява всеки път, когато това му е възможно, публично своя разум.

Служител-номад

2009-01-07T12:15:00.000-08:00

От 01.01.2009 отново смених работното си място. Казвам го за приятелите, които не са ме виждали и чували през последната седмицаJ Спокойно, не съм сменила компанията - само позицията J Това е третото поред работно място в същата компания за година и половина. И с това CCHBC май поставя нов рекорд - компанията, успяла да ме задържи най-дълго време. Предишният ми рекорд беше една година и три месеца (в ОББ). Имам седем години трудова практика, а броят на компаниите, за които съм работила, май надхвърля това числоJ Не мога да си спомня точния брой интервюта, на които съм била. Толкова съм усъвършенствала това умение, че си мисля, че биха ме одобрили дори и да се явя на интервю за летец – борден инженер J Преди години водех мотивационни курсове за безработни хора, в които разяснявах основни техники и хватки за търсене и намиране на работа.

Повечето ми приятели като ме срещнат, вместо поздрав, първо ме питат : „Ти още ли работиш на същото място?” J А пък първия въпрос, който ми задава настоящ работодател като види CV-то ми е : „Ами...ако и при нас ви омръзне...?” Имаше време когато тези въпроси ме притесняваха. Питах се защо не мога да водя по-уседнал работен живот, защо загубвам интереса и амбицията си. И после намерих отговора – аз съм служител-номад, събирач на нови знания и умения (известна "вина" за това вероятно има философското ми образование:)) Това мога най-добре – да овладявам множество инструменти и практики и после да сглобявам цялостната картина; да оптимизирам работния процес. Мисля, че най-после открих работодател, който оценява това умение и не се притеснява, че наема човек, който не обича уседналостта и има изисквания към работното място. Има и други като мен – убедена съмJ Работодатели, гласувайте им доверие! Можете само да спечелите.

Време за вълшебства

2008-12-22T10:30:00.000-08:00

Вчера с приятели си направихме свещи - с аромат на жасмин, сандалово дърво и лавандула, с цветове от невен, борови иглички, кора от портокал и черупки. Аз успях да сътворя три. Едната(червената) нарочих за Бъдни вечер, другата (кръглата) за Юнуз , а третата е за теб:) Пожелавам ти вълшебни празници с много светлина и топлина :)

"Непосилната лекота на битието"

2008-12-06T03:14:00.000-08:00

Днес се чувствам като ранена кошута. Поне дишането ми е такова и очите са ми влажни вече дълги часове. Сънят ме напусна и не пожела да се върне. Затова е добре да попиша, та дано писането да ми донесе прозявка.

Нали се сещате – един от онези дни, в които трудно се понася „непосилната лекота на битието” . Тази книга на Милан Кундера ми е любима не заради друго, а заради заглавието – то казва повече от съдържанието. Откровено казано доста ме разочарова авторът заради дългото му мълчание и многобройните откази да даде интервю. Единственият му коментар по обвинението, че е бил доносник на комунистическите служби, бе: „Убийството на автора”. Аз не искам да виждам в книгите му автора, а човека. Онова, което мога да разбера и е човешко е споделянето, разкаянието, съжалението, виновността, амбицията, оправданието, безизходицата, страхът и обидата...Авторът Милан Кундера и "сътрудникът" Милан Кундера са едно и също лице. Очаквам от моите авторитети да не изпадат в шизоидност. Хората, които владеят словото трябва да са отговорни и да възпитават откритост. Повече ме разочарова неговото мълчание, отколкото разкритията за него. Преди време прочетох известна част от неговите романи и все още продължавам да мисля, че „Непосилната лекота на битието” е най-откровеният. Следният цитат от книгата винаги буди у мен невъздържана съпротива: „Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството... Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.“ Отричаният от автора Милан Кундера Мит за вечното завръщане застигна човекът Милан Кундера. Животът, който се завърна или как тегобата на миналото смени лекотата на настоящето. Ироникът стана жертва на собствената си ирония - напълно в духа на Киркегор.

Киномания

2008-12-03T11:38:00.000-08:00

Днес свършва Киномания. За жалост не успях да гледам всички филми, които си бях набелязала, но тези, които видях, заслужаваха всяка отделена минута: „Момичето, което яздеше китове” – един митологичен филм за съдбата и волята, „Одет Целия свят”– за ключът към щастието, филм на Ерик-Еманюел Шмит (харесвам книгите му, интересно ми беше да го видя и като режисьор в киното. Тъкмо бях довършила „Миларепа” и бях на тази вълна.), „Последният бандонеон” – за страстта към тангото, която споделям и аз J

Диалектика на войната

2008-12-03T09:51:00.000-08:00

Целта на воденето на война е победата. Победа, но не всяка цена. Воденето на битка с нечестни средства, т.е използването на лъжа, лицемерие и подлост, предопределя загуба, защото войната има смисъл единствено когато се води за отвоюване на собственото достойнство. А човешкото достойнството се състои в откритостта - към себе си, към другия, към истината. Няма задоволство от победата и спокойно приемане на загубата, ако битката е водена недостойно. Достойната загуба е победа на духа.

По следите на изгубената есен

2008-11-25T09:26:00.000-08:00

Обичам есента. Това е моят сезон, може би защото по природа съм меланхолична. За съжаление вече е зима. За щастие през последния есенен ден успях да уловя шумоленето на сухи листа в няколко снимки.

Надежда

2008-10-24T06:11:00.000-07:00

Новините от последния месец - СЕМ, Д(АН)С, (само)убийства, корупция, мафия...Най-тъмно е тъкмо преди зазоряване. Дано тази максима важи и за политическия живот у нас. Аболютният мрак е светлина.

Метаморфози

2008-10-20T08:03:00.000-07:00

4.30 am. Звъни ми алармата на телефона. Време е за ставане. Имам 30 минути да се приведа в човешки вид и да тръгна за работа. В състояние на полусън – душ, откриване на дрехи, които не се гладят, неглижиран кок, малко парфюм и гланц за устни. В 4.50 телефонът ми звъни; сърдит глас ми казва, че таксито е долу. Дотук – обичайното ежедневие. Слизам и съзирам такси със служебен номер – XXXX. Посреща ме ухилен таксиметров шофьор – небръснат, с дълга коса, вързана на опашка. Дотук – нищо необичайно. Тръгвам с думите - „За сградата на ...., нали?”, а той мe изпреварва с въпроса – „Каква музика слушате ми кажете първо?” . Предвид ранния час изпитвам затруднение да отговоря на този въпрос. Впрочем, в това време на денонощието ми е трудно да отговарям на каквито и да било въпроси. Започвам да долавям, че във въпроса се крие някаква уловка; изпитвам притеснение, че незнанието на правилния отговор ще възпрепятства успешното ми придвижване до работното място. Отговарям уклончиво, преценявайки, че ми е по-важно да стигна навреме. И тогава той казва – „Ако не слушаш чалга, качвай се!” Успявам някак да преодолея стъписването си и скачам в колата. Изпитвам нужда да обясня, че да, не слушам такава музика, но се возя в такси често и съм привикнала, няма проблем, мога и да издържа тази музика 10 минути. Тогава таксиметровият шофьор ми заобяснява как преди е слушал само чалга и на повечето клиенти това се е харесвало. На малцината, които имали възражения, винаги им пускал друга станция, с различна от чалга музика. Една нощ, която той определя като превратна и знаменателна в живота му (не това бяха точните му думи, предавам по смисъл:), при него се качват едни момчета – по неговото описание якички, с обеци навсякъде, с дълги коси и кожени дрехи, абе като цяло - страшнички и леко подпийнали. Молят го най-любезно да смени станцията на XXX честота (честота на Z-Rock). От страх го направил. Било към 10 pm съботен ден. По това време между 09 и 11 върви предаването ”Бруталика” по Z-Rock (Trash, Death и пр.) Шофьорът на такси толкова се впечатлил, че усилил звука до дупка и отворил всички прозорци. В мига, в който чул тази музика, разбрал, че това е неговата, истинската музика и....Последното не го чух, защото Manowar кънтеше в ушите ми. От време на време изкрещяваше – „Ако ви е силно да го намаля, ама ...то...тази музика така се слуша”. Историята не свършва дотук. После заразправя как и бизнесът потръгнал по-добре, щото го спирали хора по улицата, привлечени от гръмката музика, а и започнали да му оставят щедри бакшиши, хвалели го, че друг такъв таксиметров шофьор не били срещали. Това било нищо. Един ден – на кръстовището X една възрастна баба, с бастун, почти се проснала върху колата му и тропала по задното стъкло, да спре. Качил я. Бабата се настинала удобно на предната седалка, той най-любезно намалил музиката, щото възрастна жена, какво да се прави...Тогава бабата му казала яростно – „Какво правиш, защо намали музиката? Аз затова се качих. Тази музика се слуша силно.” Предполагам разбирате недоумението му :), както и моето. Той усилил до дупка, а бабата започнала да си потропва с бастуна в такт. Оставила му 5 лв. бакшиш и му благодарила най-сърдечно.
От деня, в който той установил как тази музика прави всички хора по-добри (и по-щедри;), той решил да вози само такива клиенти, които споделят неговия нов вкус.
Слизам от таксито във видно добро настроение. Влизам в офиса. Още от вратата ме удря като взривна вълна текстът на най-бруталната чалга песен, която нечие въображение може да роди...

Обещание (или promessa)

2008-09-15T11:50:00.000-07:00

Крайно време е да откликна на нетърпеливите ви питания и да обещая, че ще разкажа за лятното ми пътуване (или viaggo). Това беше третата ми лятна отпуска, прекарана в Италия. Бихте сметнали, че е прекалено, но аз отново и винаги бих се връщала там. Италия за мен е като топла прегръдка, която не те задушава. Там се чувствам едновременно приютена и свободна. Може би затова тя е едно от малкото места, които бих могла да припозная като свой дом (като patria). Там не се чувствам захвърлена и без произход, защото човешката история е осезаема и аз съм неин наследник. Тя ми говори не от страниците на дебелите книги, със заглавие История на..., а с архитектурата си, картините, скулптурите и духа на градовете.

Италианците винаги са ми изглеждали леко глуповати, безгрижни и някак неспособни да уловят драмата на живота. Сега си давам сметка, че това е така, защото те са у дома, при своите корени и това съзнание за принадлежност и наследство ги прави спокойни за бъдещето.

Още при първото ми пътуване всички градове ми се видяха толкова различни – като отделни, затворени в себе си светове, със свой облик. И сега това усещане не се промени. Не мога да опиша типичния италиански град. Градовете на Италия са облечени дори в различни цветове. Болоня е в червено (rosso), Асизи в бяло (bianco), Перуджа в черно (nero)…Трябва да призная обаче, че най-много ме развълнуваха средновековните градове, които видях, може би защото дълго време съм изучавала и съм имала траен интерес към Средновековието и мислителите на това време. Но за това ще разказвам друг път.

Във вътрешността на тези малки и уникални светове кипи истински общностен живот – концерти и танцови забави на открито, фестивали, улични артисти, събиращи тълпи от любопитство. Това не смятам, че са просто следствия от бизнеса, наречен туризъм, а начин на живот на тези общности. Италианците не са загубили усещането си за празничност и споделеност на радостта от живота. Доказателство за това е, че и в най-малките и отдалечени от големия град места се случват подобни събития. Всяко малко градче си има собствен празник - ден, в който неговите улици и обитатели биват преобразени – сградите, украсени със знамето на града, импровизирана сцена за симфонични или всякакви други концерти, цветя, балони, панаир и сергии, притеглящи с пъстротата си множество хора. Ден, в който градът се протяга, за да прегърне прииждащите от далеч с автомобили, мотоциклети и велосипеди хора. Ден, в който животът тържествува и гледа с насмешка на смъртта.

Мисля да поспра тук, за да си поема дъх. Има още много за разказване, но това все пак е не самият разказ, а обещание за него;)

Mamma mia!

2008-09-11T16:25:00.000-07:00

Един филм, който ще ти върне радостта от живота и ще те накара да танцуваш под душа, тананикайки си:

Mamma mia, here I go again
my, my, how can I resist you
mamma mia, does it show again
my, my, just how much I've missed you ...

Филмът е с музиката на ABBA (обожавам мюзикъли, сега се сещам и за друг любим филм - Moulen Rouge). Сюжетът му не е толкова важен. Гледай го, защото ще те зарази със страст и любов към живота (особено ако като мен си позабравил тези усещания напоследък)! Има и доста забавни сцени - пр. десетки мъже танцуват с плавници на един кей:) А и Мерил Стрийп е страхотна, толкова ефирна:))

Ето и трейлъра на филма:

Бях позабравила, че с текстовете на ABBA мога да ти казвам и разказвам неща, които мисля, но те не биха звучали толкова добре, ако ги изричам с мои думи:) Затова ще споделям и с музика от време на време:)

10 неща, които искам да променя у себе си

2008-09-11T15:40:00.000-07:00

Сигурно ще попитате защо точно 10. Не съм убедена в точното число. Промяната изисква в известна степен самопринуда. Определянето на някакви конкретни стъпки в това начинание би трябвало да преодолее собствената ми съпротива и да ми подейства дисциплиниращо.

1. Да се концентрирам върху себе си – да се анализирам и наблюдавам. Да съм център на собствения си свят и да избирам, изхождайки от себе си и собствените си основания.
2. Да се науча да обичам и уважавам себе си. Да открия собствените си достойнства. Това значи да мога да обичам себе си така, както мога да обичам друг. Да се щадя и полагам грижи.
3. Да намеря мярата в собствената си емоционалност.
4. Да се науча да уважавам свободата и да приемам избора на другия човек. Да бъда настоятелна единствено към себе си.
5. Да бъда позитивна. В основата на всичките ми действия да стои доброто.
6. Да открия нещата, които ме интригуват или да бъда открита към света. Да проява любопитство или пък да позволя да бъда въвлечена.
7. Да се науча на търпение и смирение.
8. Да организирам ежедневието си и да не се оставям на инерцията.
9. Да възобновя и направя устойчиви заниманията и хобитата си.
10.Да не се упреквам. По-добре е да се поглезя:)

Това, мисля, са десетте стъпки, които ще ме отведат до щастието. Пожелайте ми успех:) Ще разказвам как върви от време на време.

Сдържана страст

2008-09-01T08:38:00.000-07:00

Танцът, който вълнува сърцето ми. Танцувай с мен тази вечер;)

2008-08-31T10:41:00.000-07:00

Музиката, която вълнува душата ми и която искам да споделя с теб :)

Очарование

2008-08-31T09:07:00.000-07:00

Като малка обичах да рисувам най-много с пастели. Не с моливи или с бои. Моливите оставяха бледи и несигурни следи върху белия лист, а водните боички размиваха очертанията на всичко. Спомням си как с нетърпение отварях всеки път новата си кутийка с пастели и от нея с възхищение изваждах тези малки, вълшебни и разноцветни пръчици, с помощта на които сътворявах всичко, което обичам. Така седнала на пода, с блокче шоколад в едната ръка и пастел в другата, рисувах слънцето (широко усмихнато:)) и неговите лъчи, сини планини, малка червена къща с една врата и два прозореца (с оранжеви завеси:), разкривена ограда около къщата и цветя (много цветя) сред зелени стръкове трева. Рисувах мен и теб, хванати за ръка.
Ще те чакам у дома. Вземи твоето блокче с бели листа и кутийка пастели и ела да върнем цветовете на света!

Не/свързани мисли

2008-08-28T11:52:00.000-07:00

Днес успях да свърша всички досадни неща, които отлагам от известно време (разбирай чистене, пране и пр.). Браво на мен:) На път за пазара срещнах едно улично куче, което очевидно имаше бълхи и се чешеше неистово. Помислих си: „ Да, ама поне не е само”.

Преди време един делфин ме спаси от удавяне в открито море. В знак на благодарност аз реших да му построя аквариум и да го дресирам, за да можем да си играем на топка. Аз дължа на него живота си, но той не дължи на мен свободата си.

Божествена ирония е да събереш две съвършено различни или две съвършено еднакви същества и да ги накараш да се обичат.

Любопитно

2008-08-23T08:56:00.001-07:00

Днес научих един любопитен факт (не съм го проверила, но истинността му не ме интересува чак толкова) - крякането на патицата няма ехо, за да не се объркват малките патенца при търсенето на майка си. Едни нямат обяснение на това:) Други пък твърдят, че ехо има, но крякането е толкова монотонно че ехото се припокрива с основния зов. Все едно.
За мен вълнуващото и любопитното се състои не в липсата или в изнамирането на обяснение. Предпочитам чудесата пред науката, често оставам при учудването и очарованието.
Мислех си колко хубаво би било да можем и ние понякога да се изразяваме така еднозначно и да бъдем разбирани по същия начин. Колко хубаво би било да не предизвикваме у другия объркване, думите да няма нужда да бъдат тълкувани, казаното - подлагано на съмнение. Това не значи, че не обичам езика. Харесвам неговата неуловимост. За мен той е най-естественият и близък начин за себеизразяване (други, за жалост, не съм овладяла). Дали обаче е най-доброто средство за общуване?

* * *

2008-08-22T13:28:00.000-07:00

Изпитваш любов? Не, любовта те изпитва. Като да стъпваш уверено със затворени очи без да се изкушаваш да поглеждаш пътя. Затвори очи и прогони страха! Затвори очи и забрави за себе си! Затвори очи и се остави да те води ръката на любимия! Затвори очи и му позволи да ти нарисува свят!

Sex and the Sity

2008-08-10T02:32:00.000-07:00

Един филм за онези жени, които вярват, че любовта е най-важна.

За жените, които са пристрастени към купуването и притежаването на обувки.

За отчаянието и безсънните нощи. За сълзите, удавени в чаша мартини (да си признаем не една).

За приятелството. За жените, които са на разположение 24/7, които те измъкват от леглото в сутрините, в които не желаеш да станеш, които дърпат завесите и те хранят с лъжичка (обичам ви момичета!).

За жените, които ти казват в точния момент: ”ти си интересна, красива и успяла млада жена” или пък „мъжете обичат жените, както жените обичат бижутата”(благодаря за прозренията Б., надявам се да те видя скоро...).

За жените, които изневеряват и тези, които остават верни. За тези, които могат да простят и да бъдат искрени. За лъжата, унижението и гордостта. За неумолимата вяра в „истинската любов”. За социалните митове и цинизма.

За онези, които предпочитат секса пред смирението и обратно. За онези, които избират самотата и се чувстват спокойни в нея или пък за онези, които не могат да я понесат.

За жените, които могат едновременно да готвят най-вкусните патладжани на света и да разказват най-интересните истории (това го нямаше във филма:)).

За онези, които не могат да се поберат в кожата си или пък се чувстват удобно в нея. За това как една нова рокля прави чудеса (скоро се уверих, че това работи наистина:)).

За големият град и пребиваването в анонимност. За „големите възможности ”.

За писането като път към себе си или път към „Него”. За търсенето, лутането и щастието.

За онези, които пожелаха да споделят този филм с мен ;)